За любвта и ролите на жената
„Любовта не изчезва. Изчезва достъпът ни до нея, когато сме в защита.“, казва Йорданка Рабаджийска, позитивен психолог.
Почти всяка жена вярва, че любовта е в основата на смисления живот. Търсим я. Пазим я. Понякога се борим за нея до изтощение.
И най-често я преживяваме през ролите си – партньорка, майка, дъщеря, професионалист. Даваме, организираме, подкрепяме, държим всичко „да работи“.
И в един момент идва въпрос:
„Как стигнахме дотук?“
„Къде изчезна близостта?“
„Защо пак се разминаваме?“
Не става изведнъж.
Става бавно. Почти незабележимо.
Обясняваме го със стрес, умора, липса на време. И да – те имат значение.
Но не са същинската причина.
Истината е по-дълбока: връзките не се разпадат, защото любовта си е тръгнала.
Разпадат се, защото се активират старите модели.
Взаимоотношенията не са спокойствие. Те са активация
В близостта не се проявяват само най-добрите ни качества.
Проявяват се и най-уязвимите ни части. Онези, които някога са се научили да оцеляват.
Често казваме: „Партньорът ми е огледало.“
Но огледалото не реагира. Човекът до нас реагира.
По-точната дума е взаимосвързаност.
Двама души, които непрекъснато си влияят – с думите си, с мълчанието си, с погледа си, с отсъствието си.
Затова партньорът, детето, родителят или колегата толкова лесно „натискат копчетата ни“.
Не защото искат да ни наранят. А защото са достатъчно близо, за да активират онова, което още не е преработено в нас.
Когато тялото се активира, любовта става недостъпна
В конфликтните моменти не забравяме любовта, защото не я ценим. Забравяме я, защото нервната ни система преминава в режим на оцеляване. Мисленето се стеснява. Дишането се променя. Реакциите стават по-бързи, по-остри, по-защитни.
Това не е въпрос на характер. Това е физиология.
Тялото избира между „бий се“, „бягай“, „замръзни“.
И внезапно „ние“ изчезва. Остава „аз срещу теб“.
И същият сценарий започва да се повтаря:
– с партньора
– с детето
– с родителите
– на работното място.
Различни роли. Един и същи вътрешен модел.
Не повтаряме травмата. Повтаряме стратегията си за справяне
Много жени се питат: „Защо все едно и също се случва във връзките ми?“
Отговорът рядко е само в настоящето. Той е в наученото някога.
Ако като деца сме били емоционално оставяни сами – ставаме доказващи се.
Ако сме били контролирани – се научаваме да се затваряме.
Ако любовта е била условна – ставаме прекомерно услужливи, силни, перфектни.
Тези стратегии някога са ни помогнали да оцелеем емоционално. Днес обаче често саботират близостта. Под стрес се включва автоматичен режим. Реагираме по познатия начин, дори когато вече не ни служи. Това е нашият вътрешен сценарий – релационната ни позиция, която се активира без да питаме.
От „ти или аз“ към „ние“
Зрелостта във взаимоотношенията не означава да нямаме реакции. Означава да започнем да ги разпознаваме.
Да усетим напрежението в тялото.
Да спрем за миг.
Да дишаме.
И да изберем различна реакция от автоматичната.
Това е преходът от реактивното дете в нас към присъстващия Възрастен. Онази част, която може да удържи напрежението, без да напада и без да се отдръпва. Частта, която се интересува не от това кой е прав, а от това какво се случва между нас.
Любовта не е просто чувство, което идва и си отива. Тя е капацитет за присъствие – особено когато е трудно.
Жената в три роли: партньор, майка, професионалист
Съвременната жена рядко е само в една роля. Тя е едновременно партньор, майка, професионалист, дъщеря, понякога и опора за всички. Тя дава много. Носи много. Удържа много. И често именно тя се изчерпва първа.
Когато старата реактивност се активира, напрежението не остава само във връзката с партньора. То се пренася в общуването с децата, в работата, в отношението към самата себе си. Така една и съща вътрешна стратегия започва да управлява всички роли. И тогава жената не губи любовта. Тя губи присъствието си в нея.
Любовта като капацитет за присъствие
Един от най-ценните подаръци, които можем да дадем във взаимоотношенията си, е присъствието. Но за да присъстваме с другия, първо трябва да сме в контакт със себе си.
Любовта не изчезва. Изчезва достъпът ни до нея, когато сме завладени от старите защитни реакции.
Истинската близост започва там, където спираме да реагираме автоматично и започваме да избираме съзнателно. Тогава връзките престават да бъдат бойно поле. И отново се превръщат в място за свързване, растеж и взаимна подкрепа.
