Една история за рисунка, корени и тишина
През последните години търсих себе си. И в работата, и в майчинството, и в домакинството. Търсех във всички кюшета на опустялата ми душа. Уж всичко беше пълно и равно, а смисълът го нямаше. Защо се получаваше така? Това някакво общо състояние на света ли е? Или пък криза на средната възраст? Болестно състояние ли е?
Такива въпроси ме измъчваха повече от две години. Работиш като на автопилот, живееш по заучените правила.
Как човек се събужда? Ще разкажа как се случи при мен.
Пробуждането
Всичко започна от една картина нейрографика, нарисувана под нежното наставление на Мануела Динолова. Докато я рисувах се сетих за баба ми. Сега казвам, че тя ме е повикала. Повика ме да погледна назад към рода ми. Това беше толкова мощно разтърсване, че нямаше как да не се отзова. Пътешествието назад към рода ми беше наистина вълнуващо благодарение на Таня Петрова, родов терапевт. Научих неща, които не знаех, припомних си толкова свидни преживявания, свързах се с корените си. Защото днешният човек в забързаното си ежедневие става малко или много егоист. Не му остава време за много. Само за най-близките около него. А той, кръгът от близки, е много по-голям. И е истинско богатство да познаваш историята му. 
Осъзнаването
И така през рода дойде усещането, че моето призвание е да общувам активно с жени и да бъда медиатор между жени в различни етапи от живота им, в различна възраст и социално положение. Признавам си честно, това винаги ме е привличало. Разликата с тогава и сега е, че сега имах осъзнаване за тази нужда.
И когато впрегнах цялата си енергия, цялата си любов към жените, идеята за всички мои умения, които съм придобила в професионалния си и житейски път, се роди идеята за женска общност. Но не каква да е, а такава, която да подкрепя жената във всички роли на нейния живот. Защото жената не е само майка и съпруга, тя е много повече. Тя е интегритет от много роли, въпреки че аз диференцирам три най-ярки – ролята да бъде себе си, ролята на майка, съпруга, партньор, и ролата на професионалист в работата си.
Една жена ми каза, че не съм ги подредила правилно, защото за нас самите обикновено остава най-малко време. Защо е така? Защото в женската природа е ние да бъдем сплотяващи, даващи, емпатични, споделящи. И в това няма абсолютно нищо лошо, напротив. Единственото, което трябва да направим, е да обърнем тези умения и навътре към себе си, към нашите души. Защото тя, душата, винаги знае какво иска, само трябва да я чуем.
Доверието
Така аз чух моята душа. Осигурих ѝ пространство, тишина. Дадох ѝ време да помисли и да бъде честна. И тя го направи. Нейното желание се роди като мечта – завършена, цялостна, голяма. Какво направих аз? Доверих ѝ се. Няма по-голямо признание към себе си от това да се довериш на душата си, както казваме ние жените – на инстинкта си.
Ето така се роди „1 жена – 3 роли“. Като пространство, където жените могат да се подкрепят. „Да сме пълни след като сме дали“, както казва моята любима Галина Даскалова. Това е място, където винаги можеш да намериш жена, която е минала по твоя път и може да сподели с теб своята вдъхновяваща история. Това е място, където се генерират нови идея, случват се прекрасни запознанства, раждат се партньорства. Място, където всички ние можем да бъдем дами на действието и вдъхновителки в зависимост от това в какъв етап от живота си се намираме. Важна е подкрепата.
Така че, момичета, вие сте толкова силни, колкото са големи мечтите ви. А те могат да бъдат необозрими.
