5 ключови стъпки за развитие на самостоятелността и осъзнатия избор
Трудностите на избора: Как съмненията и страхът съпътстват процеса на кариерно ориентиране при младежите
„Не знам какво искам.“
„Всички други вече са избрали.“
„Ами ако сбъркам?“
Това са най-честите реплики, които чувам от ученици по време на консултациите по кариерно ориентиране. И докато на хартия те са „на прага на зрелостта“ (т.е. някои зрелостници вече имат лична карта), в реалността се оказва, че често са в процес на търсене, съмнение, изграждане на идентичност. И това е напълно нормално! Няма как да направят какъвто и да било избор за бъдещето си, ако първо не са опознали себе си.
А какво правим ние – родителите? Обичаме, тревожим се, предлагаме „по-сигурни“ варианти, понякога заплашваме с реалността. Не защото не вярваме в децата си, а защото често страхът заглушава вярата ни в тях.
Истината е, че изборът не започва с кандидатстването, а с вътрешния компас, който детето изгражда постепенно и едновременно и в семейната, и в училищната среда. А ние можем да помогнем този компас да бъде точен – не като го въртим в желаната от нас посока, а като му дадем пространство да се настрои.
Самостоятелността се развива от детството
Ученикът си мисли, че да вземе самостоятелно решение означава само да подаде документи и да избира между училища и университети. И да, и не. Означава още да се запита:
- Кое ми е важно?
- В каква среда се чувствам добре?
- Искам ли предизвикателства, нови ситуации или предпочитам познатата обстановка и стабилността?
- Как понасям трудностите?
- Какво би ме накарало да се откажа?
Тези въпроси се нуждаят от време, свобода и доверие – все условия, които родителят създава с търпение.
Родителската подкрепа: съвет или присъствие?
Как самостоятелността си личи, преди да дойде време за важните решения?
- Ходи ли ученикът сам на училище?
- Ходи ли сам на допълнителните си дейности?
Имам преки наблюдения как момчето е постоянно превозвано с кола и не знае с кой автобус да се прибере до вкъщи, не знае как да си купи билет и къде е спирката, няма ориентация сам да се придвижи в града.
- Когато има промяна в графика му, сам ли решава, или се обажда на майка си да я попита „от колко часа ми е другият урок?“
- Стои ли сам ученикът вкъщи?
- Има ли домакински задължения и спазва ли срокове за изпълнение?
- Има ли приятелска компания и колко често излиза с нея?
Имам преки наблюдения на ученици в гимназията, които не ходят никъде без родителите си.
Списъкът може да бъде продължен. От страничен наблюдател наличието или липсата на самостоятелност у ученика се установява с просто око. А самостоятелният ученик е и по-уверен в действията си, в изказването и защитаването на мнение и по-късно в процеса на избор.
В консултантската си практика виждам какво се случва, когато един млад човек има възможността и правото да избира. Той се променя (изисква се време, разбира се), започва да мисли и да разбира, че отговорността тежи, но е негова. Затова първата реакция е страх. Моят въпрос е „кое нещо – малко, елементарно – в твоето ежедневие си избирал сам?“.
Какво означава всичко това за родителя? Понякога да не се съгласи, да не разбира. Но да продължи да бъде до младежа без натиск.
5 условия, които помагат на децата да избират осъзнато:
- Диалог, а не разпит.
Вместо „Какво ще учиш?“, опитайте с „Какво ти е интересно в момента?“
- Сравнение със себе си преди време, не с другите.
Какво постигнах от 8. до 12. клас? В какви дейности, състезания участвах? Какви сертификати взех? Какви умения развих?
- Видима реалност. Не идеализирайте, но и не отнемайте вдъхновението.
„Да, инженерните специалности са трудни, учи се много математика, но това не трябва да те плаши, щом си го избрал. Имаш време, помисли и проучи още малко. Разпитай някои познати.“
- Толерантност към промяната.
Посоката може да се смени – това не е провал, а растеж.
- Присъствие, без натиск. Достатъчно е детето да знае, че сте там. Без условия. Защото именно те го карат да се чувства притиснато.
Бонус мини чек лист от Careerium
Подкрепям ли детето си да избира самостоятелно?
- Задавам ли въпроси, или давам готови отговори?
- Допускам ли, че моето дете може да избере нещо различно от това, което аз мисля, че е подходящо за него?
- Усеща ли се свободно да споделя объркването си с мен?
- Мога ли да приема „не знам“ като валиден отговор?
- Подканих ли го да пробва, без да очаквам резултат?
Ако отговорите с „да“ на повечето въпроси, поздравления! Вие вече сте партньор на вашето дете.
Ако отговорите с „не“, спокойно! Това не е провал, а покана за нов начин на присъствие.
Искрено ваша,
д-р Нина Чочева
