Когато всичко изглежда „както трябва“, но не се усеща така
Идва момент, в който уж правим всичко както трябва.
Стараем се. Работим. Опитваме се да бъдем добри партньори, добри родители, добри хора. И въпреки това нещо не се получава.
Започваме нещо с ентусиазъм и го проваляме. Влизаме във връзка и пак стигаме до същия край. Или просто живеем с едно усещане за празнота, липса на радост, на движение.
И тогава се появява въпросът, който не винаги си позволяваме да изречем: Какво всъщност се случва с мен?
Малките моменти, които оставят големи следи
Когато сме деца, не знаем много за света. Но знаем едно нещо много добре – как се чувстваме.
Едно малко момиче си играе в пясъчника. Рови с пръсти, строи нещо свое, в своя свят. Наблизо майка ѝ седи на пейка и „се рови в телефона си“.
По едно време край тях прелита пеперуда. Детето я вижда, очите му светват, става бързо и тръгва към майка си – с онзи импулс, който не пита дали е подходящо, важно или дали е удобно. Просто иска да сподели. „Мамо, виж!“
Жената повдига поглед за секунда. Уморена е. Разсеяна. „Не сега.“
Детето замлъква. Връща се обратно. Пясъкът вече не е същият.
На път за вкъщи то пак говори. Разказва за локвата, за шнолата на Мими, за нещо дребно и важно едновременно.
Отговорът е „да, да… добре“. Нищо драматично не се е случило. Няма скандал. Няма наказание.
Невидимите решения, които вземаме като деца
Някъде там обаче, по пътя между детската плащадка и домът ,без думи, се оформя едно усещане: че може би не е нужно да се показваш толкова,
че може би това, което искаш да споделиш или кажеш, не е чак толкова важно.
Никой не казва на това дете: „Ти не си важна.“
И въпреки това то започва да го усеща.
Ден след ден.
Малко по малко.
И в един момент решението вътре в него е взето:
„По-добре да не преча.“
„По-добре да не се показвам.“
„Моето не е важно.“
Как детското усещане се превръща в начин на живот
Години по-късно това дете е възрастен човек. Става човек, който мисли, избира, планира. И въпреки това, в някои ситуации, нещо се повтаря. Започва нещо с желание , но не го довършва, без ясна причина. Има какво да каже, но го задържа. Среща хора, но не се доверява и не се отпуска докрай.
Понякога е като да стоиш зад стъкло. Виждаш живота – хората, разговорите, възможностите. Всичко се случва, но сякаш не съвсем за теб.
Стоиш една крачка назад. Все едно да не прекалиш с присъствието си.
И някъде вътре започват да се появяват мисли, които не идват изведнъж, а са там отдавна:
че никой всъщност не те чува…
че това, което мислиш, няма особено значение…
че е по-добре да не се показваш прекалено…
че каквото и да направиш, все нещо ще се обърка.
И без да усетиш кога точно е станало, това вече не са просто мисли. Това е начинът, по който живееш.
Вътрешните гласове, които ни водят
Ако човек се вгледа по-внимателно, ще забележи нещо любопитно. Вътре в нас съществуват различни начини да преживяваме себе си и света. Понякога доминира една част, която изисква:
„Трябва да се справиш.“
„Не бива да грешиш.“
„Стегни се.“
Понякога се активира друга – по-уязвима, по-предпазлива:
„А ако не се получи?“
„А ако не ме приемат?“
„По-добре да не рискувам.“
И има моменти, в които сме в контакт с реалността – виждаме ясно, мислим трезво, избираме съзнателно.
Тези състояния се редуват динамично. И всяко от тях оформя начина, по който живеем.
Когато реагираш, без да знаеш защо
Представи си, че се готвиш за важен изпит. Една част от теб настоява: „Трябва да се справя.“ Друга се опитва да бъде разумна: „Ако се подготвя добре, ще имам повече възможности.“ И има една, която не мисли , тя просто се свива: „Дано не се изложа…“
И не става дума за изпита. Става дума за теб.
Ситуацията е една и съща, но преживяването е съвсем различно.
Приспособяването, което някога ни е пазило
Онова, което рядко си даваме сметка, е че част от тези вътрешни реакции не са случайни. Те са научени. Не чрез уроци, а чрез преживявания. Чрез погледи, които не са срещнали нашите. Чрез думи, които са били казани между другото. Чрез моменти, в които сме се нагодили, за да остане връзката.
Детето не мисли в концепции. То не си казва: „Сега ще изградя модел на поведение.“
То просто преживява и някъде вътре се оформя решение: „За да съм добре, да оцелея, трябва да бъда такова.“
То просто се приспособява. И това приспособяване работи. Помага му да остане близо. Да не създава напрежение. Да бъде „достатъчно удобно“.
Защо днес това вече не работи
Само че това, което е било нужно тогава, не винаги служи по същия начин по-късно. И така човек може да се окаже в странна ситуация: да иска едно, да прави друго и да не е съвсем сигурен защо. Да усеща, че има повече в себе си, но нещо го спира точно преди да го изрази. Да търси близост, но да държи дистанция в същото време.
Първата крачка към промяната
Промяната не започва с усилие, а когато започнеш да виждаш какво се случва в теб.
Да забелязваш моментите, в които се свиваш.
Когато се спираш, още преди да си тръгнал.
Когато един вътрешен глас заглушава всички останали.
И да си зададеш един много важен въпрос:
Този глас наистина ли е мой или просто съм го научил някога и продължавам да го нося?
Историите, които сме започнали като деца, не изчезват. Но могат да бъдат продължени по различен начин. И понякога точно това е началото на нещо ново.
Пространството, в което можеш да се срещнеш със себе си
Понякога не ни е нужно повече усилие, а пространство, в което да чуем себе си по-ясно. Пространство, в което да не бързаме да се поправяме, а просто да започнем да се разбираме.
Йорданка е една от вдъхновителките, които създават именно такова пространство – за среща със себе си, за връщане към онова, което сме заглушили с времето. В нейната работа няма натиск да бъдеш различна, а покана да се върнеш към това, което вече си.
Можеш да се запознаеш с нея и нейния път в платформата „1 жена – 3 роли“, както и да откриеш повече за работата ѝ в „Кръг на щастие“ – място, в което процесите се случват с внимание, присъствие и уважение към личния ритъм.
Понякога точно това е началото.
